Отдавна не съм ти писал...Всъщност, като се замисля, ако не са смс-ите не мога да си спомня последното писмо, което съм ти написал...

Трудно ми е да обясня с думи какво изпитвам, когато те няма...Да си самотен не е лошо, но знаеш самотните са самотни и сред хиляди...Но от това да си САМ, по лошо няма...Да дерзаеш една топла думичка, да ме4таеш за една слънчева усмивка, а човекът, когото обичаш да е на хиляди километри от теб...Убииствено...

Наскоро се опитах да ти кажа, да ти дефинирам това, което ти означаваш за мен, това, което успяваш да постигнеш с мен...

И после го дефинирах ... пред себе си...

Искам няколко стръка безпаметност,
във която да впия ръцете си,
да се будя до теб без вината си,
че те срещнах след толкова срещане.
По инерция бутах мостове,
подивели реки ме отнасяха,
ти си тази,която ще може,
лудостта ми да впрегне със щастие.
Искам няколко мига безвремие
да не те разруша от изчакване,
да не кажа на глас страховете си...
Ти си пътят назад към душата ми.

Не искам да говоря повече, но вярвам, че тук, в тези редове се крият отговорите на всички въпроси, който ми поставяше през всичките тези месеци...